Завладяващ трилър за едно ново поколение читатели е новият роман

 

Завладяващ трилър за едно ново потомство читатели е новият разказ " Съучастникът " на Джон Гришам, който на 27 юни издателство " Обсидиан " пуска  на книжния пазар и у нас.

Момчето юрист - Теодор Буун се завръща за следващото си премеждие в правосъдната зала.

Тео се тормози за приятеля си Уди, който има проблеми в учебно заведение и несъмнено е попаднал в неприятна компания. Но когато Уди е задържан като несъзнателен съизвършител във въоръжен обир, Тео е уверен, че приятелят му е почтен. Просто е станал очевидец на нещо, което самичък в никакъв случай не би направил. Затова Тео ще направи всичко допустимо да помогне на Уди и да го измъкне от една жестока система, в която хората рядко са в действителност равни.

Предлагаме ви къс фрагмент от романа.

***

Точно в пет следобяд във вторник майор Лудвиг освободи бойскаутите от Отряд 1440 и момчетата се втурнаха на открито към велосипедите си. Както нормално, Теодор Буун се забави, с цел да се сбогува с майора, след това излезе в хладната вечер с желанието да се насочи към адвокатската фирма на родителите си в центъра на града.

Край стойката за колела Тео видя един от околните си другари, Уди, и му направи усещане, че той отново не се усмихва. Напоследък беше все по този начин, нямаше никакъв знак – мигане, бегла усмивка или леко кимване, – който да подскаже, че нещата са, в случай че не супер, то най-малко наред. Уди се влачеше с непроменяемо тъжно и вкиснато изражение, като че ли животът го беше смачкал. Като че ли носеше някакво задължение, а обвързваните с него проблеми, прекомерно тежки за тринайсетгодишно момче, го бяха смазали.

Тео го познаваше от четвърти клас, когато семейство Ламбърт се реалокираха в Стратънбърг. Положението в дома им не беше положително. Майката живееше със своя втори или трети брачен партньор, който постоянно пътуваше по работа. Истинският татко на Уди беше липсващ преди години. По-големият му брат Тони имаше един арест и към този момент му излизаше неприятно име. Тео подозираше, че семейство Ламбърт се борят със съществени проблеми и по тази причина Уди наподобява толкоз трагичен.

– Хайде да отидем в „ Гъф “ и да изядем по един замразен йогурт. Аз черпя – предложи Тео.

Уди неотложно поклати глава негативно и даже се начумери.

– Не, благодаря.

Той в никакъв случай нямаше непотребни джобни, а от горделивост не можеше да одобри някой различен да го черпи. Тео от дълго време знаеше това и се почувства неуместно, че е предложил да заплати.

– Добре ли си? – попита той приятеля си.

– Добре съм – отговори Уди, до момента в който яхваше колелото. – До след това.

– Звънни, в случай че ти дотрябвам – сподели Тео и го наблюдава с взор по какъв начин се отдалечава.

Уди не отговори. Изобщо не му се прибираше вкъщи, въпреки да подозираше, че ще завари къщата празна. Майка му работеше на две места и във вторник беше сервитьорка в едно ресторантче, недалече от колежа. Новият ѝ брачен партньор, който не беше татко на Уди, работеше в строителството и от време на време печелеше добре, само че това не беше непрекъснато. В момента беше на някакъв градеж на два часа път от града и Уди не го беше виждал от цялостен месец. По-големият му брат, Тони, беше в девети клас в гимназията в Стратънбърг, само че имаше заплаха всеки миг да отпадне, да напусне или да го изключат заради слаб триумф и неизвинени отсъствия. Отношението на Тони беше безобразно, на него изобщо не му пукаше дали ще приключи или не.

Уди остави колелото си под навеса за колата, влезе през отключената врата в кухнята и извика Тони. Не получи отговор и искрено се зарадва, че у дома няма никой. Прекарваше доста време самичък и не му беше неприятно. Имаше избор, всевъзможни благоприятни условия: можеше да играе видеоигри, да гледа телевизия, да си написа домашните или да включи електрическата си китара и да се поупражнява към час. Разбира се, писането на домашните заемаше последно място. Успехът му се утежняваше и учителите задаваха въпроси, само че никой у дома не демонстрираше угриженост.

Всъщност у дома рядко въобще имаше някой.

Тео остави велосипеда си пред задния вход на адвокатска фирма „ Буун и Буун “ в преустроената остаряла къща, която родителите му притежаваха доста преди неговото раждане. Влезе в дребния си кабинет, където неотложно го посрещна Джъдж, вярното му куче, което го чакаше от часове. Денем Джъдж беше в адвокатската фирма, където не правеше нищо значително – единствено спеше и си просеше храна. Обикаляше тихо, дремваше на някоя постеля към час, след това се местеше на друга. Имаше четири кревати – три долу и едно горе, само че най-любимо му беше мекичкото под бюрото на Тео. Всеки следобяд в очакване на завръщането на най-хубавия си другар Джъдж слизаше в кабинета му.

Тео го погали по главата, побъбри си с него и след това двамата потеглиха да поздравят всички в адвокатската фирма. Правният помощник Винс към този момент си беше тръгнал и вратата му беше затворена. Секретарката Дороти, която отговаряше за делата с недвижими парцели, беше потънала в работа, само че подвигна глава да попита Тео по какъв начин е минал денят му. Вратата на просторния кабинет на майка му беше затворена, затова тя имаше служебна среща. Беше бракоразводен юрист, множеството ѝ клиентки бяха дами, а когато вратата беше затворена, нещата нормално бяха зле. На Тео и през разум не му мина да почука.

Не планираше да става бракоразводен юрист. Тринайсетгодишен, към този момент беше решил, че или ще се явява в съда и ще бъде най-хубавият юрист в щата с значими и огромни каузи, или страховит арбитър, управляващ шумни процеси и прочут със своята мъдрост и правдивост. Повечето му другари мечтаеха да станат професионални спортисти, компютърни гении или неврохирурзи, един-двама даже си представяха, че ще станат рокзвезди, само че не и Тео. Той обичаше правото и копнееше за деня, когато ще бъде зрял мъж с тъмни костюми и елегантно кожено куфарче. Според родителите му обаче Тео трябваше на първо време да приключи осми клас, а след това да издържи мъченията на гимназията, колежа и следването в юридическия. Предстоеше му да се образова минимум още дванайсет години и не очакваше тестването с неспокойствие. Понякога към този момент се усещаше изтощен.

Приемната на адвокатската фирма беше царството на Елза Милър, дългогодишна рецепционистка, секретарка, юридически помощник, консултант и съдия, а едно време – и бавачка на Тео при потребност. Елза вършеше всичко, и то с вдъхновение, което Тео нерядко намираше за досадно.

Щом го зърна, тя скочи от бюрото си, сграбчи го, притисна го мощно, ощипа го по бузите и не спря да го разпитва по какъв начин е минал денят му. За двамата това беше всекидневие, което рядко се променяше.

– Най-обикновен отегчителен ден в учебно заведение – отговори Тео и се опита да се откопчи от прегръдката ѝ.

– Все по този начин казваш. Как беше със скаутите?

Елза беше по-наясно с програмата му от самия него. Ако Тео имаше уречен час за обзор при доктор или ортодонт, Елза го отбелязваше и в своя график. Момчето има домашно за часа по точни науки? Елза му подсещаше. Предстоеше пътешестване на скаутите до езерото? Елза държеше нещата под надзор. Сега тя го мери с взор от глава до пети, с цел да се увери, че ризата и панталонът му са уместно съчетани, и сподели:

– Майка ти е с клиентка, само че татко ти е свободен сега.

Баща му постоянно беше свободен и самичък. Уудс Буун беше юрист, занимаваше се със покупко-продажби с недвижимо имущество и пушеше лула, а поради дима никой различен от адвокатската фирма не припарваше до кабинета му на горния етаж.

– Най-добре се залавяй с домашните – разпореди Елза и се върна зад бюрото си.

Всеки образователен ден от живота на Тео минимум трима души: майка му, татко му и Елза, му напомняха да си напише домашните. А най-дразнещото от всичко беше, че Тео в никакъв случай не пропускаше да направи това. Не беше нужно никой да му припомня. Нито един път не беше не запомнил, а непрекъснато му повтаряха едно и също.

Понякога му идеше да се озъби и на тримата, само че не си струваше да си навлича неприятности. И нямаше да му помогне. Когато си положително дете, би трябвало да се научиш да си затваряш очите за минусите на възрастните. Те просто обичаха да повтарят, най-много татко му, и най-много незначителни команди, които целяха да създадат Тео по-добър човек. Измий си зъбите. Среши си косата. Изяж си зеленчуците. Карай колелото деликатно и следи уличното придвижване. Подготви си домашните. Списъкът като че ли нямаше край.

Затова, вместо да спори, той отговори „ добре “ и потегли нагоре по стълбите. Джъдж го следваше по петите и двамата затопуркаха от шумно, по-шумно. Баща му имаше навика да си подремва късно следобяд и тъй като Тео беше положително дете, не искаше да го злепоставя, като нахълта и го свари да похърква.

Господин Буун обаче беше изцяло безсънен и бе обхванат от нормалната купчина документи върху бюрото си. Във въздуха витаеше компактен и уханен пушек, който съгласно Тео беше напряко прелестен.

– А, здрасти, Тео – поздрави го татко му както всеки следобяд и подвигна взор като че ли ненадейно.

– Здрасти, баща – отговори Тео и се отпусна в мекото кожено кресло против бюрото. – Зает ли си?

– Зает ли? – повтори господин Буун и размаха ръце към планината от документи, с цел да покаже, че има прекомерно доста клиенти. – За теб в никакъв случай не съм прекомерно ангажиран. Как беше в учебно заведение?

– Скучно както нормално, само че със скаутите беше занимателно. След две седмици отиваме на езерото.

– Знам, майорът ме предложения да ви съпроводя, само че този път няма да дойда.

Вече бяха водили този диалог минимум три пъти.

– Нещо ме тревожи, баща.

– Казвай.

– Става дума за Уди. Държи се необичайно, непрестанно наподобява обезпокоен за нещо. Оценките му не са хубави и учителите почват да го гледат с съмнение.

– Проблеми вкъщи ли подозираш?

– Най-вероятно. По-големият му брат Тони се е хванал с неприятни момчета, бяга от учебно заведение, прибира се късно, такива работи, а Уди доста го слуша. Майка им работи на няколко места и не ѝ остава доста свободно време. Новият ѝ брачен партньор е отвън града, но Уди и без друго не го харесва. След две седмици отпътуваме на излет, а Уди съобщи, че няма да пристигна, трябвало да оправя двора на къщата. Най-вероятно просто няма пари за пътуването. Напоследък няма никакви пари. Наистина се безпокоя за него.

– Той има ли доста другари?

– Познаваш Уди, баща. Популярен е и доста го почитат, тъй като е най-коравото момче в класа. Стане ли сборичкване, Уди или го е почнал, или разтървава виновниците. Никой не смее да му се опъне, а на него му харесва да се прави на гамен. Май е кривнал от правия път, най-малко съгласно мен. Иска ми се да му помогнем някак.

– Би могъл да поговориш другарски с него, Тео. Уди те харесва. Опитай се да му повлияеш. Насърчи го да учи и да си написа домашните. Обясни му какво ви чака в гимназията следващата година. Разкажи му за спорта, за девойките, за футболните мачове, за излетите, за всички забавни неща, които ще вършиме.

– Може да опитам. А вие с мама ще дадете ли едно рамо?

– Ще поговоря с нея и ще измислим нещо, само че нормално не е подходящо човек да се меси във възпитанието на непознато дете. Предостатъчно сме ангажирани със своето.

Баща му се засмя, само че на Тео по никакъв начин не му беше радостно.

– Благодаря, баща. Отивам да си пиша домашните.

– Добре, Тео, а аз ще обсъдя въпроса с майка ти.

Тео и Джъдж слязоха в тесния кабинет на момчето. Джъдж се сгуши в леглото си и незабавно заспа най-безгрижно. Тео му завидя. Кучешки живот: спиш, ядеш, погваш някоя катеричка или заек, никакви паники.